Намерете си история

18 февруари 2013 г.

Търси се…


Като всяка учителка по физкултура ходеше непрекъснато по анцуг, най-различни свирки висяха и подрънкваха на врата й при всяко енергично движение - напета и пружинираща Девойка Миль-а-а-а-нова облъчваше околните с чисто телесен апотеоз на ползата от физическото възпитание. 

Не беше женена, нямаше деца - оттам идваше жестокият прякор. Озадачаваше най-вече странният й говор, беше от Трън, вместо да го поприкрие Девойка Миль-а-а-а-нова го подчертаваше и с някоя и друга чуждица, а в ония далечни времена нямаше по-хубаво от това да си чужденец. 

Макар и чужденка по форма, тя беше патриот на 7-ма гимназия по съдържание. 
Напролет и ранна есен през отворените прозорци кънтяха нейните проповеди от училищния двор. 
- Ученишки! Директорка гледа на вас от прозорец. Следващия път всички с бели гуми на краката. Какво сте се разпасали като некои вагабонти. Вие сте ученишки на 7-ма гимназия, бивша 1-ва девическа и трябва да сте образец на светско възпитание.
- Хи-хи-хи, хи-хи-хи…
С повишаващ се тон:
- Какво наричам аз СВЕТСКО ВЪЗПИТАНИЕ! Като вървиш по Шишманът единият ти крак да сочи единия тротоар, другият - другия. Да седиш на столът като Елизабета Английска, когато те боли гърбът, да се усмихваш като София Лорен, кога цель ден си мильа прозорци - ето това е светско възпитание. На който не му харесва - да си хваща тренът и да си заминава. 

* * * 


Минавах преди години край 7-мо, не че някаква носталгия, а ми се дояде от сандвичите на леля Верче. 
Нарочно минах през двора, за да не срещна някой учител. Леля Верче я нямаше, сандвичите бяха купешки, в целофан. Но най-странното беше дворът - тих и безжизнен. Мина една чистачка. Първо не разбра за кого я питам. "Девойка Миланова?… Пенсионерка е. Преди години… Не съм я виждала".

Прииска ми се да я видя, да я зарадвам с нещо, да ми разкаже за светското възпитание. Знаех, че живее на Шишман, близо до опашката на коня. 
- Не, няма тук такава.
- Не я ли помните?
- А-а-а, помня я, но няма тука Миланова вече.
- Тя живееше тук, нали?
- Да, ама по реституцията я изкараха от тука и тя в Люлин ли, в Обеля ли, някъде там отиде. 
- Нещо близки нейни да знаете? 
- Не, не, сама си беше, не знам дали е жива още. 

1 февруари 2013 г.

Четвъртък


9 сутринта. Всички сме леко бавни и завеяни, мързеливо начало на четвъртъка, като след хубава сряда вечер. На вратата се звъни. Доста сме озадачени с Ружа, никой не би трябвало да идва. 
Отварям. 
На вратата е една баба (която Ружа оприличи на английската кралица), пита какво става с Юлия от горния етаж, срещуположната врата на моята. 
- Съжалявам, не познавам никой от входа. 
- Аз минавам да я видя, че не знам жива ли е, не е ли, ние бяхме като сестри, а не сме се виждали от много време.
Изразът "не знам жива ли е" ми се забива в главата и започвам да си мисля колко е гаден светът на старците - тя наистина има предвид, че не знае дали е жива и се е притеснила, че не й отваря. Става ми адски гадно и много ми се иска да знам жива ли е и да й кажа, но не знам. 
В този момент английската кралица ми казва:
- Мен страшно ми се ходи по малка нужда, ще може ли да ви ползвам тоалетната? Аз живея наблизо, но нали знаете как е. 
- Разбира се - заповядайте. 

По-нататък през деня, в изключително екзалтирано настроение от хубавия ден, някой ми звъни на вратата. Очаквам сумати чудесни хора. Отварям.
Сергей. 
Сергей вече е идвал два пъти. Търси Ивона, сестрата на баба ми, която живееше тук. Първият път Ружа му отвори и бая бързо е приключила разговора и изобщо не знаеше нищо за него - защо е тук и какво точно иска. 
Вторият път аз отворих и ми се наложи по-подробно да му обясня, че и Ивона, и баба ми, и дядо ми всъщност са починали. 
Не знам дали ви се е случвало, но е много неприятно да обясняваш на някой човек, че трима негови познати, които той очаква да види, всъщност не са живи.  
Както и да е. Сергей е с вид на клошар и леко луд. Черен, прегърбен, с бейзболна шапка и носи една чанта. Чантата е важна, защото в нея пренася разни неща. 
Първият път като се видяхме бая си поговорихме, разказах му някакви неща и той на мен - той откъде ги познава, с какво за занимавам, такива работи.
Накрая каза, че иска да ми подари нещо. Никак не искам, ама ми го подари. Капак от кутия, със залепени миди върху него. Ама недейте, моля ви, не искам да ви го взимам. Не, не. Благодаря ви много. Два лева дали ми се намират?

Та днес пак дойде, за трети път. Отварям и съм малко учудена, че е той. Сергей не може много да ме познае и се чуди последно с мен или сестра ми е говорил. Подло излъгвам, че със сестра ми с идеята, че ще бъда една безскрупулна сестра на себе си и разговорът ще приключи по-бързо. Сергей казва, че сме говорили, че рисувам и тук носи на сестра ми едни неща. Казвам, не знам за такова нещо, мисля че сте се объркали. И веднага ми става гадно, защото Сергей вече е извадил от чантата ето тези чудовищни графити и му става кофти, че се е разкарал. 

Всъщност в кутийката с надписа няма нищо.

Започва съвсем да се изгърбва, гледа ги, нещо ги човърка и тръгва да си ходи. 
Викам си, ама че гадина, защо мъча човека. Ако искате оставете ги и аз ще й ги предам? Той нещо не е сигурен, аз настоявам. Взимам ги, в който момент се сещам, че всъщност сега ще трябва да му дам пари. Струват ли нещо? Един лев. Давам два. Сергей се оживява, казва че има и една книга за рисуване. Казвам, не мисля че й трябват книги за рисуване. Не, не, ние с нея сме се разбвали, казва Сергей. Не, не, сигурна съм, че не й трябва! В този момент ми звънва телефона, който е на другия край на стаята. Започвам да приключвам разговора, Сергей настоява, че ще дойде пак да донесе книгата, аз не успявам да настоявам достатъчно упорито, че няма нужда, защото телефонът ми звъни… Затварям вратата и тичам да вдигна. 

* * *

Имам план. Ще се опитам да въведа трета сестра, този път още по-серт.
А ако не стане, ще направя една кутия, в която да трупам нещата от Сергей. Жалко, че не снимах мидения капак преди да го изхвърля, за да ви го покажа и него. 

* * *

ПС На вратата на входа преди няколко дни се появи некролог. Юлия все пак наистина е починала. 



 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger