Беше началото на 90те години. Зимата се случи снежна, студена, тъмна и смутна. С моя другар в живота се разхождахме една късна вечер из малките улици около Иван Асен. Там преди кино Влайкова има нещо като малко площадче.
Свихме вляво и в тишината чухме пеене: Джингъл белс, джингъл белс…, имаше нещо странно, някак не беше звънко, не беше весело, не беше наред.
Песента доближаваше и видяхме на нивото на главата си, на партера, под 2 мъждукащи електрически крушки, насядали мъже и жени, възрастни и уморени, гледаха пред себе си невидима за нас учителка.
Курс по английски, колкото да могат да се оправят да си търсят някъде в чужбина работа. Седяха с палта, якета, кой с шапка, кой с шал, мрачно и почти злобно повтаряха ненужната песничка от прекрасния хубав свят, който щяха да завладеят.
* * *
А къде е оптимизмът?
А къде е хубавият край?
Е, това бяха смелчаците на нашето ново време. Те бяха готови на всичко, дори на тази английска абракадабра - Джингъл белс, джингъл белс!!!
А дали успяха?
Разбира се, разбира се, такива хора винаги успяват, нали така… джингъл белс...
Публикации
