Намерете си история

27 май 2011 г.

Намирам си разни неща

Намирам си разни неща на улицата понякога. Нито ги търся специално, нито обичам да събирам ненужни предмети, напротив, но просто мисля, че човек трябва да има отношение към късмета си.

Уличният ми инвентар в момента се състои от следното:
Една изкривена стотинка, щипка, един страхотен странен ключ, списъка за пазар, за който си има отделна история, странно копче и две карти за игра. Преди много време бях намерила една рентгенова снимка на коляното на някаква жена. Тогава една приятелка много ми се цупи как можело да я взимам и че било зловещо. Хич не е зловещо, ами си беше особена находка.


Странният ми ключ, който в момента не мога да открия, го намерих доста отдавна около Развигор. Освен, че е странен и стар и не мога да си представя що за ключалка е отключвал, няма други особени свойства.

Стотинката вече не мога да си спомня къде я намерих, но ми харесва, че е крива.

Копчето, също, не е нищо особено, но го видях на светофара на пешеходната пътека на Попа и ми стана интересно и го вдигнах да го разгледам, после светна зелено и трябваше да мина, и вече нямаше как да го изхвърля обратно на улицата.

Щипката е най-скорошното ми откритие и я взех, защото не мога да си спомня да съм срещала други щипки на земята.

Нищо особено дотук, но картите, си имат особени свойства и са вълнуващи.
Всъщност заради тях започнах да пиша тази история. Установих, че никой от хората, които познавам, не са намирали карти на улицата. Аз започнах да ги намирам отдавна и още тогава това ми се стори особено късметлийско. Понеже ми се струват изключително специални си измислих правило – когато намеря втора карта трябва да хвърля предишната, която съм си прибрала. За да не си разваля късмета. Нося си ги в портмонето и като намеря нова, на момента правя размяната.

Както разбирам сега, правилото ми е съвсем добре измислено, защото в момента имам две карти, асо спатия и тройка каро и нова карта не съм си намирала много отдавна. Явно от алчност съм се стискала да си изхвърлям асото заради такъв дребосък и късметът ми е блокиран. Ще го изхвърля.


ПС Пропуснах Зайо. Ако не сте чели неговата тъжна история можете да я прочетете ТУК.

23 май 2011 г.

Грандиозно!





И така, не минаха и 12 дни и къщата доби съвсем различен и може да се каже, грандиозен вид! 
Напълни се с нови мънички парченца, премести се на езерото Комо, завъди си няколко нови обитателя - една (две) мадама(и), куче на покрива, някой странен, който се подава от комина и три чайки.
Освен това най-сетне стана ясно защо ни беше лодката и тунела. Оказва се, че през тунела се стига до Куба. 
Разбира се, има още много работа, в която може да се включи всеки като ни изпрати снимки или картинки, които да включим в строежа. 





16 май 2011 г.

Малка вакарелска история с бай Борис



История от Поли

Попаднах на едно старо изследване за Вакарел - Гунчо Гунчев, "Вакарел - антропогеографски проучвания" С, 1933 г. И там имаше следното изречение за жителите на тази китна територия по времето на Османската империя : „Почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направили вакарелци по-освободени при срещите им с чужденците. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив, търсели контакт с тях - факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.” И се сетих за една моя случка, която потвърждава, че някои традиции не потъват така лесно в дебрите на паметта на поколенията.

Историята е от далечната 1995-1996-та? Група гимназисти се запъти ентусиазирано да празнува рождения ден на своята любима съученичка Маша. Моя милост се явяваше „възрастният” придружител. Рожденият ден щеше да се празнува в някоя от махалите на Вакарел. Щяхме да ходим с влак. Среща под часовника на гарата. 
Събираме се – сакове с манджи, бутилки, касетофони и пуберско въодушевление, предвкусващо два дни свобода без родители. На гарата обаче се разбра, че няколко души ще закъснеят и тогава ни хрумна гениален план, който и до днес е една от моите лични причини да не вярвам в разума на масата. Понеже не ни се чакаха закъснелите, дружно се реши първата група да тръгне с първия влак и – обърнете внимание на натъртването – с храната, пиенето, музиката и ключа за къщата на дядото и бабата на Маша, - а втората група да поостане още малко и да дойде по-късно. В първата бях аз като ръководител движение, въоръжена с листче, на което бяха изрисувани смътни координати на мястото, във втората – рожденичката, която единствена знаеше къде е въпросната къща. 
Усещате ли накъде отива историята?

11 май 2011 г.

Чешмичката на св. Георги


Ей, дойде времето на най-хубавата чешмичка в София!
Пред чудната св. София св. Георги убива змея на върха на една колона, около нея в основата кръгло каменно корито с метални топки, от които тече вода и чудни подпорки, за да ти е по-удобно да се навеждаш.


Ето това е най-важното: навеждането... Чешмата е много ниска, като за деца. Но ние знаем, че нуждите на децата не са приоритет у нас. Особено водата: "Ще се намокриш", "Ще изстинеш", "Не пий от студената вода ти КАЗВАМ!!!" - крещят около всяка капка H2O майки, лелки, баби, че дори случайни граждани (ще пиша специално по този въпрос).
Та, чешмата е много ниска. Защо ли? 
Под мъничката скулптурна група, където змеят, св. Георги и конят са в познатите си пози, има надпис: В памет на Киро СтефановЪ. И като се наведеш ниско долу да пиеш, ти се покланяш на Киро Стефанов, който ако е бил поне наполовина прекрасен като чешмата, си заслужава поклонът.
Има и друга версия. Какво става, когато хубаво момиче се наведе да пие?
А ако е с къса пола? 
Но най-хубаво е, ако е с дълга коса... С едната ръка се подпира, с другата си придържа косата. Водата я пръска в лицето, тя се усмихва. Знае, че е хубава, усеща, че я гледат (има пейки околовръст).
Всички са доволни.
Остава да пуснат водата.

ПС Кой е Киро Стефанов?

10 май 2011 г.

Качествени подобрения

Тази седмица получихме чудесен еркерен прозорец и един мъничък зазидан, градинка с дървета и пейка, стълби с парапет и малка стеничка, и две изкуства - саксия с пластмасови цветя и червена стена пак с пластмасови инсталации.
В склада разполагаме с:
Пакет вар х 1
Тухла 4-ка х 1
Керемида обикновена х 1
Странни черепи и кости, които ще скрием по-късно в килера на къщата и една ограда.

Пращайте все така хубави парченца за строежа - имаме нужда от много неща и никога не е късно да се включите! :)
Можете да изпратите през сайта виртуални строителни материали, както и да изпращате снимки на LITTLE.STORIES@ABV.BG

Софийско небе 2

Винаги съм си мислила, че не харесвам стъклените сгради. Ама, че гадост - на нищо не приличат, извисяват се на странни места и не си отиват с околните къщи.
Да, обаче...

В София небето се среща на различни неочаквани места. Веднъж го намерихме и ето ТУК.

5 май 2011 г.

Строежът започна!

Минаха няколко дни от началото на строежа и вече къщата доби някакъв вид. 
Нямаме нищо в склада - всичко получено използвахме за къщата. Първо Събина ни прати червения прозорец с гълъбите и дядото (първият обитател на къщата). Втория обитател на къщата е домашният любимец на покрива. Още не сме сигурни дали наистина се опитва да изяде лястовицата или просто си реве, във всички случаи Даниел много хубаво го премести от зоопарка в къщата и добре ще си поживее в при нас. 
Както виждате си имаме и две хубави табели. А лодката и тунелът са особено безценни придобивки, защото като добавим и колата, явно вече нищо не може да ни спре и ще ходим, където и както сметнем за добре (Благодарим на Ани за инфраструктурните подобрения по къщата).
Човекът-обувка е нещо като крайъгълен камък, без който нямаше как да започнем строежа. 
Изобщо, страхотно се получиха първите строителни дейности!

Сега имаме нужда най-вече от стени (тухли, мазилки и разни красиви финтифлюшки) и керемиди (всякакви) и стълби за входната врата над тунела. 

   

4 май 2011 г.

Казармата...или как овладях науката за съня!

История от Стефан



Няма да разказвам подробно за казармата, защото ще ме заболят пръстите от писане, а и защото през годините разказвах много пъти казармени истории. Няма как да не съществуват интересни /или идиотски/ казармени истории, защото когато събереш стотици или хиляди момчета на едно място, това винаги избива някъде. Ще разкажа обаче за специалните умения, които придобих, и то в област, където си мислех, че съм силен. Не става въпрос за боравене с оръжия, нито за ръкопашен бой, а за сън.

Войникът дреме!

Винаги, по всяко време на денонощието, неизбежно и необходимо, както е неизбежно и необходимо Слънцето да изгрява всяка сутрин над Земята, някой войник дреме на пост, а обикновено не става въпрос за един, а за много дремещи войници!
Много бързо в казармата разбрах, колко важен е всъщност въпросът за съня. Да се наспя беше единственото, което исках през по-голямата част от времето. С удоволствие си лягах в 10 вечерта и заспивах веднага. А когато ми оставаше малко до уволнението дойде най-хубавото време – мисля че никога не съм спал толкова много и толкова добре през живота си.
В началото обаче беше по-различно. Скъсваш се от маршировки, после в бойното – от работа, учения, тактики, измитане на поделението, вечните сапунки в огромните коридори /последните две не са част от работата, а по-скоро рутинна дейност за запълване на времето/. И след това нарядите – караул след караул...2 часа часови, 2 часа спиш...и така едно денонощие. Отврат! Тъкмо се върнеш от наряд и се опиташ да се възползваш от полагащото ти се време за сън, и дойде някой кретен в униформа и ти се разкрещи, че има да се разтоварва камион.
Е как, когато изпаднеш в такова положение, да не дремеш навсякъде и по всяко време, когато ти падне?! И ние дремехме със страшна сила!


2 май 2011 г.

Къщата на Малки истории




Както знаем духът и материята трябва да бъдат в равновесие и ако Малки истории са дух, то къде е материята? 
Освен това, на нас винаги ни се е искало да направим нещо заедно, ръкотворно, което да остане за идните поколения. От друга страна, забелязваме, че в наши дни дори материята е виртуална. Затова се надяваме, че ще участвате с нас в строежа на общата ни къща. 
Според това как ще изглежда ще й измислим накрая и име. 
Сериозно, нека видим какво ще произведе общото ни въображение и настроение. 



 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger